По повод изпразнувания онзи ден Хелоуин и съпътстващите го гримирани лица и маски, се сетих за една книга, която четох през лятото. Казва се „Когато белият жерав разтвори крилете си“ и е трета част от поредицата „Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието“ на Стефания Димитрова.
В нея много добре е поставен и обяснен въпросът за маските, за усмивките, за винаги приветливите лица на японците, които ние западняците заклеймяваме като лицемерни. И тази осъдителна присъда е напълно обяснима, като имаме предвид огромната разлика между двете култури и факта, че ние (както и те спрямо нас) оценяваме тяхното поведение и маниери с помощта на нашите си мерилки, теглилки и ценности.
Животът ме е формирал като доста интуитивен човек и мога светкавично и почти винаги безпогрешно да усетя намеренията на някого, да прозра лицемерието и да съзра фалша. Избягвам двуликите хора. Рядко успяват да се прикрият от мен. Напълно ми е по възможностите, но ми е наистина неприятно да играя тяхната игра, но често се налага, защото това са нормите на съвременното общество, и който не играе по правилата, скоро излиза вън от играта.
Изкуствени усмивки, безжизнени ръкостискания и хладни прегръдки, наквасени с кофи кухи комплименти. Ами това е само част от препоръчителното поведение за оцеляване и приспособяване на нашето западно общество, което иначе категоризира японците като лицемерни и прикрити.
Но да се върна към гореспоменатата книга и обяснението в нея на това изкуствено култивирано „красиво лице“ на японците (както и на други източноазиатци като корейците например), защото наистина ми хареса практичността и рационалността му.
Усмихнатото лице за протокола
От малки японските деца са възпитавани да се усмихват, усмивката е част от протокола при общуването им с възрастните. Наред с усмивката, запазването на добрия тон при комуникацията е абсолютно задължителен. Личните емоции и мисли, както и индивидуалните пристрастия остават скрити, за да не нарушават хармонията при общуването и за да може то да премине гладко.
Японците не се стремят към индивидуализъм като западняците, а към хармонична общност, към която се напасват със своята публична маска – усмихната, приветлива и красива. Ключово е да се придаде добър вид на лицето – и буквално и преносно, и по никакъв начин вътрешното състояние да не се прояви наяве.
Ако японецът не успее да осъществи самоконтрол и пролее сълзи пред външни хора, това се счита за негова лична слабост и за грубост към околните, които си е позволил да натовари с личните си емоции. Те са длъжни да се усмихват и за добро и за лошо. В ситуации, в които ние бихме изглеждали обезверени, покрусени или дори бихме ревнали неутешимо, японците ще продължат да се усмихват. Странно, нали? Неуместно, цинично и подозрително. Но за тях поведението на винаги усмихнатото лице функционира гладко и смазва тежки преговори и отношения. Поне докато ситуацията не наложи отговор със сепуко, което е въпрос на чест, каквато при нас вече рядко се среща. При нас всичко е въпрос на интерес.
В този ред на мисли, започвам да се колебая чии маски са по-лицемерни, кои по-приятни. Общувала съм с японци и японки. Наистина усмихнатата маска е винаги на лицето им. Усмивката, макар и заучена, е станала толкова присъща за природата им, че в един момент става автентична. Знаете – Fake it till you make it. Интересното е, че тази вечна усмивка у тях вместо да ме подразни, провокира ответна реакция на усмивка и у мен. А дори и да се усмихнеш на сила, това те кара да се чувстваш по-добре и ти дава по-позитивна насока на мислите и действията.
Нашите маски
Маските в нашето общество не са толкова усмихнати. По-често те са нацупени, намръщени и високомерни, а ако са усмихнати, често са лукави. Целят да те изплашат – да ти дадат да разбереш колко са страшни носачите им и как могат да те смачкат и изядат, особено ако случайно си забравил да си сложиш страшната маска и ти. Сякаш сме хищници и да си покажем острите зъби и нокти е от решаващо значение за определяне на мястото ни в хранителната верига.
Другият тип маски, които често срещам из нашите дебри, може и да минат за привлекателни съгласно наложените стандарти за красота, но са до такава степен преекспонирани, че стават гротескни и маскарадни, а на мен не ми се ще да съм постоянен участник във филми и маскаради на нагласени лица с празен поглед.
Знам, че не си висока 175, даже не си и 170. Виждам и платформите и токчетата. Знам, че и косатата ти не е до кръста, нито пък е руса. Знам, че бузите ти не сияят, а са повехнали по ред причини. Знам, че и деколтето ти е подплатено с помощни средства. Знам, че и устните ти не са червени. И за миглите знам всичко.
Не, няма да те питам коя си ти, защото в нашата реалност границата между истинското и фалшивото отдавна е размита и с всяко ново поколение тя става все по-незабележима.
А ти ще успяваш, бъди сигурна, защото кой може да устои на красивото лице и красивите думите, които иска да чуе?
И тебе няма да те питам, уважаеми, нито дали дипломата ти е истинска, нито дали целият ти луксозен живот е на кредит.
Безсмислено е.
Пък и нека спазим добрия тон. За протокола.
Страхотен пост.. за протокола :)
Дано не е само за протокола :)
Чудесен пост,много ми хареса :)
Усмивката е едно много излпъзващо се нещо, или поне така си мисля напоследък – с хилядите ето такива усмивчици в интернет, например :) И след всяко изречение да ги слагам – нямат почти никакво значение – почти като лъжата, че съм прочела и приемам условията за ползване… НО мисля, че имам нужда от тях, защото точката ми е сива, скучна и бездушна. Затова и усмивката и топлото ръкостискане са ми толкова важни – за да не сложа точка от самото начало.
Та, усмивката, в каквато и да е форма, е важна. И няма значение кога е изкуствена и истинска – учените са доказали, че ако се насилиш да се усмихнеш за малко време, мозъкът ти в един момент спира да разпознава, че се насилваш… И се усмихва :)
„за да не сложа точка от самото начало.“ – много ми хареса как си го казала, Ели.
Хубава, много хубава статия. Всъщност, за да имат обществено лице, японците имат много други: едно за подчинени, друго за началници, познати, приятели, роднини, деца, и най-дълбоко – само за себе си. А за да си сложи маската някой, поне трябва да има сърце… Усмивката е много ценна, но ме притесняват мнооого усмихнати хора. Подозрително е. Но… да живее poker face!