Поразително красив. Застинал в своята грандиозна вечност между докосващите небето варовикови скали, се таи Навагио – най-фотографираният плаж в Закинтос, превърнал се в емблема на острова и заемащ върховите места в съревнованията за най-пленителен плаж на света.
Наричат Навагио още корабокрушенския плаж и пиратския/контрабандитския залив, тъй като в началото на 80-те години по време на силна буря кораб, който пренасял контрабанден тютюн, се разбива в него и лежи там ръждясал до ден днешен за атракция на хилядите туристи, които се изсипват на талази всеки ден на това иначе райско кътче.
Предпочетохме да избегнем конфронтацията с туристическите мравуняци на самия плаж, до който се стига само по море, и запъплихме по тесните планински пътища, за да видим Навагио отгоре.
Там горе през деня обаче мравунякът не е по-рехав и за мъничката платформа, отредена за снимки, на която могат да застанат едва няколко човека, се чака непосилно дълго в адската жега. Аха-аха да се изниже някой автобус с руски туристи, и пристига следващия.
Ентусиастите, в това число и ние, поемаме по необезопасените пътечки, поутъпкани от предните ентусиасти, за да си намерим някое ъгълче за снимки.
Като цяло районът, особено примамливите за гледка и снимане места, никак не е подходящ за деца, защото липсват ограждения и освен на платформичката никъде не е добре обезопасено. Земята под краката ни е камениста и само едно подхлъзване близо до ръба, когато си заплеснат от чудото на природата, може да се окаже фатално.
Фатален се оказва и последния екстремен скок на британски турист, практикуващ бейсджъмпинг (скачане от фиксирана точна, при което човек отваря парашута си едва в последния момент, за да се приземи). Макар че е имал повече от 40 самостоятелни скока, той се забива в скалите, счупва крака си, но остава в сравнително добро състояние. Успява да се обади на бременната си приятелка, за да повика помощ, но повече от три часа гръцките пожарникари не успяват да му помогнат, нито успяват да изпратят алпинисти да му спуснат въже да се спаси. Един по-силен повей на вятъра го отнася и той полита завинаги от 70 м. височина.
Тази трагична история, която всъщност през 2012 г. слага точка на бейсджъмпинга от 200-метровите скали над Навагио, я научих по-късно. Може би ако я знаех предварително, щяхме да бъдем по-съобразителни и предпазливи при нашата вечерна авантюра по скалите.
Решихме, че задължително трябва да дойдем късно следобед, когато знаете, светлината е особено подходяща, и да направим снимки по залез. Така предприехме втори поход до там на свечеряване. Целият поток от туристи горе се беше изпарил. Стояха само търговците на сергията и на караваната с надеждата, че някой изпаднал германец ще си купи сусамки или вино.
Устремени към целта си, ги подминахме като малки гари и се заспускахме внимателно по пързалящите се скали надолу, за да намерим мястото, ъгъла, светлината.
А картината пред очите ни беше стъписваща. Без преувеличение това място е магическо. Вечер, по залез слънце без туристи и глъчка – човекът и космическото величие на природата остават насаме.
Небето и морето се сливат в едно без помен дори от граница помежду им, а в обятията им се къпе огненото кълбо на залеза. Това единство обаче не може да бъде уловено с камера. То оставя следите си само в ума.
Пред подобна гледка и на такава височина човекът, едновременно толкова малък и толкова голям, изгубва собствените си граници и собственото си его и докато траят тези минути на пълна забрава, се чувства като частица от Космоса.
Именно през тези мои минути на съзерцание, мъжът ми реши, че ще продължи надолу, за да намери още по-добрия ъгъл за снимки. По някое време го мярнах далече, на сигурно място, като мъничка точица, застопорена безопасно зад една висока скала, която да го пази от полет надолу, и продължих да „медитирам“ пред космическата гледка. Минутите на залеза обаче се изтърколиха ефирно и романтиката и възвишената одухотвореност започнаха да ме напускат наред със спокойствието, че мъжът ми е в безопасност. Него го нямаше. Не се виждаше на онова сигурно място, нито на друго място.
Започваше да се смрачава, а наоколо нямаше жива душа. Може би горе все още стояха търговците. Може би. Стъпих няколко крачки нагоре, за да намеря обхват на телефона и най-после чух сигнала за свободно. В същия миг чух и телефонът му да звъни от чантата на фотоапарата, която стоеше в краката ми, а върху нея – ключът за колата. Побиха ме тръпки. Започнах да викам, убедена, че ще ме чуе и ще ми върне отговор. Виках. И виках, и виках без отговор. Започнах да крещя с пълно гърло, правейки стъпки надолу в посоката, в която беше тръгнал. Крещях като обезумяла, но никой не ме чуваше. Здрачът ме притискаше и тотално се шашардисах.
„Да тръгна надолу да го търся – ами ако е паднал, ако е полетял към плажа? Дори не бих могла да го видя, защото ще полетя и аз. Ако не е полетял надолу, той трябва чува обезумелия ми вой и да ми отвърне. Защо не се обажда? Сигурно си е ударил главата и е в несвяст. Да тръгна нагоре към караваната на търговците, докато е все още светло и да търся помощ? Помощ за какво? Какво е станало всъщност? Не знам. Тръгвам надолу поне още малко, още малко ще е светло. Като съм по-близо ще ме чуе. Ами ако вече е прекалено късно? Фаталните сценарии се превъртяха със скоростта на светлината в главата ми. Продължавах да крещя, насочила виковете си надолу към плажа. Бездната връщаше ехото ми и крясъците на гларусите, обикалящи около скалите. Мозъкът ми обаче ги трансфоримарше във викове „Heeeeelp!“ Бях ужасно изплашена – почти без батерии на телефоните, почти без обхват, почти на тъмно. Дори не съм сигурна, дали 112 е актуален в Гърция. Ами тази нашата голяма кола, в това състояние как ще я карам по тези криволичещи тъмни пътчета надолу из планината. Ще стигна ли въобще и аз жива и здрава при дъщеря ни?“
И когато вече наистина почнах да губя напълно вяра и самообладание чух името си. Мъжът ми ме викаше някъде по-отгоре. Закатерих се като дива коза с бясна скорост през храсти и трънаци и за секунди се озовах при него – трепереща, изподрана и с пресипнал глас за повече от седмица. Той ме бил чувал през цялото време и ми е отвръщал, но вятърът не е бил на моя страна и отнасял звука в противоположната посока. После намерил хубава пътека, обиколна, но съвсем безопасна и затова се е забавил. И цялата тази страховита авантюра нямаше да я преживея само ако той беше взел телефона в себе си.
Изкачихме се до туристическото място. Платформичката за снимки си отпочиваше облекчено в сумрака. Изнурени от поредния 12-часов работен ден търговците малко по-горе прибираха стоката си. Минахме отново покрай тях, а те ме почерпиха със сусамка с мед. Захрупах я моментално. После се сетих, че някои хора ядат сладко, когато са под стрес. Колко навреме! Адреналинът обаче ме държа часове наред, а ларингитът – дни.
Останах без дъх от тази статия, Щастливо езерце! Надминала си себе си! От вълнение не знам какво друго да напиша…
При тази гледка малко са хората, които не се захласват :)
Ох, колко е красиво….Закинтос отдавна ми е мечта :)
Мечтите са за това – да се преследват!
Няма такава красота, уникални снимки и място! Приказка! <3
Така е <3