Защо даването понякога е толкова трудно, макар и да имаме огромното желание да дадем нещо на някого?

Наближава Коледа и въпреки че аз не съм религиозна, няма как да ме подминат предстоящите благотворителни кампании и призиви за даряване и помощ за сираците, болните и бедните. Изобщо няма да се спирам на вечния въпрос за искреността и безкористността на благотворителните акции, защото на всички им е ясно колко са пошли и на всички им е омръзнало да слушат разсъжденията по темата.

Но си мисля за даването, за желанието да дадеш нещо на някого. И за приемането. Успешното даване става такова само ако човек предполага, че отсреща ще му отговорят с адекватно приемане. Много пъти човек иска да даде, обаче нещо го спира, нещо го разколебава. Това нещо не е собствения му егоизъм, а опасението, че достойнството и самочувствието получателят могат да бъдат наранени.
Събирам истории за даване в главата си. Впрочем те сами се събират, запечатват се някак си, защото са истински.

История първа (с измислени имена, но реални герои)

Росен и Лазар са приятели, приятели – силно казано, по-скоро добри познати. Лазар е човек на мечтите и изкуството, принуден, обаче, да си изкарва хляба с неквалифициран, физически труд, който изнасилва изтънчената му душевност, която витае някъде над материалния свят. Тялото му също е толкова изтънчено, направо префинено, готово да се скърши всеки един момент. Абсолютната неадекватност на Лазар в реалния, материални свят го е тръшнала да живее в пълна мизерия. Нищетата го е завъртяла до там, че има само един чифт чорапи с дупка на палеца, един чифт скъсани маратонки, едни дънки и един пуловер. Вечер ги пере, съхнат през нощта и на сутринта ги облича, за да отиде на работа. Росен е пряк наблюдател на тази човешка съдба. Той не е богат, не е и беден. Вярно, че богат и беден са прекалено разтегливи понятия, но да кажем, че Росен е един средностатистически българин със средностатистически доходи, който може да си позволи да отиде на почивка, да хапне в заведение, ей такива обикновени неща. Освен това, Росен може да си позволи да си купува купища дрехи без да му трябват, и без да ги носи. Просто защото му харесват и консуматорът в него е изкрещял “Купи го!” и той го е послушал. В един слънчев момент Росен го осенява идеята, че може да събере минимум един сак със стари-нови дрехи, необличани или обличани веднъж-два пъти и да ги даде на Лазар. И ето тук започва дилемата “Да дам ли или да не дам” – какво ще си помисли Лазар, няма ли да се обиди, как ще възприеме това. Дали няма да си каже, че това е подаяние, дали няма да нараня достойнството му, дали няма да се почувства унизен? Може би е свикнал да живее така бедно и не му прави впечатление или поне се стреми да не му прави впечатление. Защо трябва да бъркам в тази рана и да я подлютявам с новите ми дрехи? Не е ли по-хубаво да се направя, че не забелязвам разпраните му маратонки и изтърканите му дънки? После мислите на Росен се люшват в другата крайност – “Трябва да му ги дам на всяка цена, защото той има отчайваща нужда от тези дрехи, а аз мога да му помогна. При това – не ми струва нищо, защото така или иначе не ги нося и ще изгният в гардероба”. Дилемата е почти решена в полза на вторите размишления. Сега въпросът е “Как да му ги предложа?” – как точно да го кажа, с какви думи, по какъв повод, под какъв претекст, така че бъда максимално деликатен. И се започва сондаж сред приятелите. И аз се включих във формулирането: “Абе, Лазо, тука съм събрал един сак стари дрехи, които не ми стават, щото съм качил някое-друго кило. Повечето са чисто нови. Имаш ли някой приятел, който ще иска да ги вземе или пък ако ги искаш ти?”
В крайна сметка, Росен се разбра с Лазар съвсем по-мъжки – без заобикалки и намеци, каквито аз бих използвала като жена.
“Лазо, имам един сак с хубави, почти неносени дрехи, ако ти харесват да ти ги дам?
И той отвърнал – Ами добре.”

История втора – нямах смелостта да дам

Както обикновено, количката в супера ни е препълнена. На касата пред нас стоят баща с малкия си син – свити и опърпани. Покупките им бяха две кренвирша, едно кисело мляко и един хляб. На върха на нашата количка се подвизаваха плодови кисели млека, десертчета и други подобни храни, на които едно дете със сигурност ще се зарадва. Толкова много исках да му дам от тези неща. Но ме беше срам и страх. Как ще реагира бащата?

История трета – за циганетата. Не си мислете, че всички са в схемата.

Всички знаем за организирания просяшки бизнес и за това как дъртите мангали експлоатират дребните и ги карат да ходят боси и сополиви да просят пари. Този факт изобщо не го оспорвам. Веднъж се навъртя около мене една такава агитка от 3 циганчета и се започнаха редовните реплики “Красива си како, дай некой лев, да си жива и здрава.” Съответно – започнах да ги сиктирдосвам, ама те са нагли и упорити. Гладни били, не били яли. Ядосах се и ми стана жал в същото време. Навън беше студено, гледам ги тези циганета – боси и сополиви – точно каквито трябва да бъдат, за будят съжаление. И го пробудиха, естествено. Казах им, че няма да им дам пари, но ако са гладни ще им купя за ядене. Очаквах, че както в много други случаи, ще почнат да викат “Не щем да ни купуваш хляб, дай ни пари”. Обаче – не. Очите им светнаха, направо се озариха и подскочиха от радост! Казаха, че искат хлебчета с кебапчета. Тъкмо им ги купих и едното вече беше довлякло от някъде четвърто циганче да ми го покаже, че и то било гладно и на него да съм купела.

История четвърта – плод и зеленчук

Това уж ще е история четвърта, но ще са три ултра-кратки истории за продавачите по сергиите.
Вървя забързано, задъхано покрай пазара и дори не поглеждам сергиите – само ми е до сергии, толкова “важни” мисли и грижи са ме налегнали. Изведнъж се спирам защото усещам, че някой ми вика. Поглеждам – продавачът от сергията е протегнал ръка, в която държи чепка грозде и ми я подава.
Подобна история само че с ябълка. Почнах да се замислям дали не давам вид на човек, страдащ от авитаминоза и продавачите са решили да ми бият малко витамини с плодовете си :)

На сергията за плодове и зеленчуци пазаруваме. Минава майка с 3-4 годишно момченце и то впервам очи в кофичките с малини. Вперва очи и не мърда от тях “Искам, малинки, моля те, мамо. Искам малинки, малинки….”. Майката казва, че нямат парички за малинки, но какво разбира детето, то иска. Продавачът, известен с традиционно свръх надутите си цени, гледа изпод вежди и дума не отронва, не отронва и една малинка….

Още за продавачите:

ПОРТРЕТЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРОДАВАЧКА

История пета – как даването образова получателя

В началото на прехода, когато в България все още беше трудно да си намериш музика и не бяха широкоразпространени луксозните стоки като душ-гел Palmolive, парфюми Burberry и 200 –грамови шоколади с ядки и стафиди, точно тогава майка ми имаше една иностранна приятелка, която ни даряваше с подобни екстри. Гледах ги с широко отворени очи, сякаш през мехурите на душ-гела виждах онзи, другия свят, за който само бях чувала. Опитвах се да си представя как живеят онези, бели хора, колко е лесно да си намерят някоя касетка с песни и си пазех години наред кутийката от бонбонките Моцарт. Пазех всичките тези предмети, които ме караха “да виждам света по един друг начин”, както казва Емо за неговия пепелник. Тази приятелка на майка ми не просто ни даваше предмети, тя ни отваряше очите – ехооо, светът не е заключен в пределите на нашата родина. Така поне се чувствах аз.

История шеста – за баба ми и прабаба ми

Никога не пресичай желанието на този, който иска да ти даде нещо.
Когато отида при баба ми, тя винаги иска да ми даде нещо – бурканче сладко или компот…или някоя друга дреболия, която е пазила и кътала, за да даде на внучето си. Спомням си как веднъж я отрязах…като кабел. Водена от рационалността си, че не съм умряла за едно бурканче сладко и по-добре да им го оставя на тях с дядо ми да си го изядат, защото са бедни пенсионери и на тях им е по-потребно. Баба ми посърна. Лицето и се помрачи от болка, сведе сините си очи, които вече бяха просълзени. Почувствах се изключително зле. И тогава тя ми каза:
“Знаеш ли, като бях млада отивам веднъж при моята майка, а тя жената от бедна по бедна, “с трън да се завъртиш – няма какво да закачиш” в нейната къща. И през цялото време се въртя и се рови, за да ми даде нещо. Жадуваше да ми даде нещо. Накрая намери една връзка с изсушен джоджен и ми го даде, за да съм си сложела в манджата. И аз, като тебе, и казах – Не ми трябва тоя джоджен, имам си, пази си го за тебе. Тя помръкна. И аз усетих какво съм направила, усетих как премазах душата на майка си като отказах да приема това, което ми дава. Казах й – Знаеш ли, мамо, той мъжа ми много обича да си слага джоджен в боба, дай ми го, много ще се зарадва. И майка ми грейна от радост.”
Вече винаги взимам “джоджена” на баба. Независимо – потребен ли ми е или не.

Видяхте ли:

А ВИЕ ИМАТЕ ЛИ СЪРЦЕ

КАК ДА РЕАГИРАМЕ НА ПОДАРЪК, КОЙТО НЕ НИ ХАРЕСВА

НА КОГО ДАВАТ БАКШИШ ПЕНСИОНЕРИТЕ

Сподели/Запази