Романтичният нихилист
Невидимите чудовища на Чък Паланик

Днес на гости на myhappypond е моята приятелка Тони в ролята на книжния червей.
But who the fuck is Tony?
Проследете ТУК изблиците й на творческа лудост.
Тъй като е изявена революционна личност, днес ще ни занимава със себеподобните си.
А именно – Чък Паланик. (в България авторът е по-известен като Паланюк, въпреки че правилното произношение на името му е Паланик)
Приятно четене!
Ако не е толкова приятно, отмъстете си на нея.
Романтичният нихилист
Чък Паланик е култ. Както “Боен клуб” е култ. Както “Черва” е култ. За последните десет години американският писател се превърна в символ на модерността с разтърсващата си, дори брутална социална сатира. Първата си книга “Невидими чудовища” (Invisible Monsters) написва, за да скандализира още повече издателите, които само преди година са отхвърлили ръкописа на “Боен клуб” като прекалено разстройващ и психарски. “Невидими чудовища”, обаче, изненадващо е одобрена и става първата му издадена книга.
Историята е нелепа, дори безумна; героите се лутат в свят на антидепресанти, изкуствени хормони, вагинопластика и лудост; хронологията е прескачаща и хаотична. Авторът ни бомбардира с идеи от всяка страница; с думи, които бъркат в мозъка и предизвикват кошмари; с факти, които отказваме да признаем, но които управляват съществуването ни и ни държат в парализирана хватка.
“Невидими чудовища” е засега любимата ми негова книга. Но даже няма да се опитвам да обяснявам какво е гениалното в нея. Не мога. Не мога да опиша подобаващо вселената на Паланик, идеята за красотата като валута, за капана на собствената ни култура, за егоизма и безрезервната любов, за спасението ни от противоположното на чудо, и най-вече за смелостта да започнеш наново живота си с най-голямата грешка, за която се сетиш.
За да прецените сами за себе си, ви предлагам няколко пасажа от книгата. Преведени от скромната ми личност, понеже все още няма официален превод на български.
…Бранди счупи токчето на останалата една здрава обувка и остана обута в две грозни и ниски.
- В бедствието се скача с двата крака. – казва тя и хвърля счупените токчета в коша за боклук в банята. – Не съм хетеросексуална и не съм гей, – продължава, – не съм бисексуална. Искам вън от етикетите. Не искам целия си живот, натикан в една единствена дума. Една история. Искам да намеря нещо друго, непознаваемо, място, което не е на картата. Истинско приключение.
Сфинкс. Мистерия. Празно място. Непознато. Недефинирано. Неузнаваемо. Неподлежащо на дефиниция. Това бяха думите, които Бранди използва, за да опише мен под моите воали. Не просто история, в която се разказва и тогава и тогава и тогава, докато умреш.
*******
- Когато те срещнах, – казва тя, – ти завидях. Копнеех за лицето ти. Мислех си, че за лице като твоето трябва повече смелост, отколкото за операция за смяна на пола. Такова лице ще ти разкрие повече. Ще те направи по-силна, отколкото аз някога мога да бъда….
Майната ми. Толкова съм изморена да бъда аз. Аз красивата. Аз грозната. Блондинката. Брюнетката. Безброй шибани, модни преобразявания, които само ме оставят заклещена да бъда себе си.
Коя бях преди инцидента е просто история сега. Всичко преди сегашния момент, преди сегашния момент, преди сегашния момент е просто история, която разнасям с мен. Мисля, че това може да се каже за всеки на света. Това, от което имам нужда е нова история за тази, която съм.
Това, от което имам нужда, е да се осера толкова зле, че да не мога да се спася.
Аз харесвам Паланик. Харесвам безкомпромистните му думи, харесвам бруталната му романтичност и начина, по който превръща писането и четенето в социален експеримент. Харесвам как предизвиква етикетите, които лепваме на всеки и всичко; как поставя под въпрос това, което ни разсмива, натъжава, скандализира или изпълва с негодувание. Може би това е причината този невероятен писател да не е въобще известен в България и едва две или три от книгите му да са преведени на български. Жалко наистина. Защото Паланик заслужава да бъде четен. Ако не за друго, поне заради разбиващия черен хумор, на който без съмнение ще откликне бедната душа на българина. Все пак, ненапразно сме една от най-нещастните нации на света.